Има една история, която всеки българин трябва да знае. Не защото е мит или защото звучи добре в уроците по история, а защото е истина. Истина, която гали сърцето, когато я разказваш – България, най-голяма по територия в зората на Средновековието, с достъп до три морета: Черно, Егейско и Адриатическо. 

Всичко започва с управлението на цар Симеон Велики (893 – 927 г.) – един от най-ярките владетели, не само в българската, но и в цялата европейска история. По време на неговото царуване България не просто разширява границите си – тя се превръща в културен, духовен и военен център на Източна Европа. Столицата Преслав съперничи на Константинопол. Българският език става официален в богослужението. А нашата азбука – кирилицата – започва своя път, който и днес обединява милиони хора. 

Под управлението на Симеон България достига своята най-голяма територия – от Карпатите на север до Беломорието на юг, от Черно море до бреговете на Адриатическо море. Това не са просто граници. Това е признание за сила, организация и визия. България става толкова значима, че Византия започва да я нарича „царство“, а Симеон получава титлата „цар на българи и ромеи“ – едно безпрецедентно признание за славянския свят. 

Но най-ценното в тази история не е само територията. А културната експлозия, която съпътства военната мощ. В този период възниква т.нар. „Златен век на българската култура“ – време на книжовни школи, преводи, оригинални произведения, икони, храмове. Хора като Климент Охридски и Йоан Екзарх оставят следи, които ще живеят векове наред. 

Днес може да не сме на три морета. Но паметта ни е. И тя не е за връщане назад, а за изправяне на гордо вдигната глава. За да помним, че в нас има имперска искра – на народ, който е умеел да гради, да просвещава и да се разгръща със замах. Не като завоевател, а като създател. 

Когато си спомним това, носим историята си в гърдите, не като бреме, а като знаме. България – не само място, а идея. Идея, която някога е обгръщала три морета.