В първия текст разказах как прекаленото обожание на бащата към дъщерята може да остави отпечатък – и да ѝ попречи да изгражда нормални, равностойни връзки с мъже.
Сега искам да споделя една история, която много ясно показва как това се проявява в живота.

Променям само името – Лили, на 37 години. Говорим си често. Темата ѝ е почти винаги една и съща – „нещо не е наред с връзките ми“. Всеки път, когато влезе в нова, в началото всичко е прекрасно. После обаче идва едно усещане, че не ѝ достига… нещо. Че мъжът до нея не я обича достатъчно, не се държи както трябва, не я цени напълно.

Слушайки я, започнах да си правя изводи – и като жена, и като човек, който си е блъскал главата доста по темата. Помолих я да ми разкаже повече за детството си, ей така, между другото.

И тя започна: „Баща ми винаги ме е боготворял. Казвал ми е, че съм най-прекрасното нещо в живота му. Купуваше ми всичко, никога не ми е отказвал нищо. Беше до мен във всичко.“

И после ми описва сцените у дома – как баща ѝ е обгрижвал майка ѝ като принцеса, как е носел букети, как е планирал романтични вечери, как не е позволявал да ѝ липсва нещо.

А Лили расте в това – с убеждението, че мъжът, който те обича, трябва да те обожава. Постоянно. Безусловно.

И всяка нейна връзка с реален мъж се сблъсква с този идеализиран образ. Все нещо в него не отговаря. Все някой „не я гледа по същия начин“. И идва разочарованието. После разрив. После повторение.

В един момент го казах директно:
„Ти не търсиш партньор. Търсиш втори баща.“

Мълчание. После гняв. После – тишина. Накрая:
„Ами… може и да си права. Може би никой няма да ме обича така. И това ме ужасява.“

Това беше моментът, в който започна да се променя нещо. Не бързо. Не драматично. Но започна. Истината е, че много от нас – жени, които са били „принцесите на тате“ – влизаме в любовта с някакъв филтър. Търсим невъзможното. Мерим мъжете с метър, който не е техен. И после страдаме. Или ги отблъскваме. Или сами си тръгваме, защото нещо не ни „пасва“.

А понякога просто трябва да разберем, че обичта на бащата е била ценна… но не е мярка за зрелите отношения между двама възрастни.
Никой не ни дължи поклонение. Любовта не е това. Това осъзнаване боли. Но е освобождаващо.