Да работиш в малък екип

За всеки един пораснал човек работата е неизменна част от битието. Истината е, че на работното си място прекарваме повече време отколкото вкъщи със семействата си. Именно затова средата ни там трябва да бъде спокойна, а екипът – сплотен. Само по този начин ще бъдем пълноценни и работата ще се извършва с удоволствие.

До момента винаги съм бил част от малки екипи. Работил съм и в големи компании със стотици души персонал, но отделите, в които съм постъпвал, са били в малки групи. И ето по какъв начин един такъв екип сме взимали решения: първоначално всеки обмисля своите идеи, допитваме се един до друг и се събираме да ги обсъдим, за да достигнем до краен извод. За мен този процес е адекватен, защото споделянето на мнение от 3 до 5 души е сравнително лесно и не се стига да излишни конфронтации.

От мои приятели знам, че механизмът на работа и в големите отдели е същият. Само че при него не се събират всички заедно, а се изпращат идеите на отделни отговорни лица, които после организират срещи и ги обсъждат помежду си. Представете си само как се събират заедно 50 човека и всеки от тях представя и коментира. В подобен случай взимането на адекватно, а пък и каквото и да е решение, е немислимо.

От личния си опит мога да споделя, че в малките кипи също се стига да ескалиращи и напрегнати ситуации, но страстите бързо се успокояват. Хубавото в случая е, че подобни ситуации ни провокират и често водят до неучаквани резултати. Когато работите по-малко на брой хора ставате по-сплотени и има по-голяма вероятност да се превърнете в истински приятели. Причината се корени в това, че прекарвате почти целия ден заедно и споделяте за ежедневните си терзания не само в работа, но за моменти от личния си живот.

Това мога да ви споделя от работата си в екипи. Мога да дам компетентно мнение само за едната страна, а за друга – кой знае как ще ме изненада животът.

Вяра или религия?

Задавали ли сте си въпроса дали наистина вярвате в Бог? Аз често се питам това и се опитвам да разбера дали почитам религията, или по-скоро имам убеждението, че има нещо по-голямо от нас, хората.

Осъзнах, че не съм чак толкова религиозен, защото не спазвам всички християнски и църковни канони. Замислете се колко от нас правят Великденския и Коледния пост. Аз съм се опитвал, но начинът ми на живот не ми го позволява и чувствам изтощение на организма. Тук не става въпрос за воля, а за физическо състояние.

Сигурен съм обаче, че съм вярващ – вярвам във върховната сила, която ръководи човечеството. Имам толкова много необясними или поне не логически обясними ситуации в живота си, че няма как да не съм се убедил в присъствието на висша сила.

Вярвам, че има Бог и може би неговото име е Христос. Уповавам се на религията, но мисля, че силата на вярата е много по-голяма. Не е необходимо да отидеш на специално място, за да отправиш съкровените си молитви. Нужно е само да се уединиш със себе си и да изстреляш желанието си нагоре. Според мен хората придават енергия на местата – колкото по-положително настроени са те, толкова по-хубав заряд придават на даденото пространство.

Религията ме е научила да живея в любов и знам, че това е основен закон при съществуването. Няма значение вида на религията, расата, нацията, щом обичаш всички хора на земята, то значи ти си истински човек. Вярата в доброто ни прави по-силни.

И ако трябва да избера между вярата и религията, бих казал, че и двете, стига ние да имаме отворени очи и уши, които да ни помогнат да отсеем същината. Да, аз съм вярващ – вярващ в мира и щастието.

В Китай не можеш да коментираш анонимно онлайн. А у нас?

Прочетох за интересна новина буквално от последните часове.

Оказва се, че Китайският интернет регулатор официално е забранил анонимното коментиране, където и е да е в Интернет. Ако искаш да напишеш своето мнение по някой въпрос, длъжен си да използваш истинските си имена, така че да отговаряш на условията, поставени от Китайската администрация на киберпространството. Тези от потребителите, които не предоставят истинското си име, ще бъдат частично блокирани. Ще имат достъп до публикациите, за да ги четат, но няма да могат да добавят свой коментар. Ако има съмнение, че използваш чуждо или фалшиво име, подлежиш на проверка. Информацията, събрана от нея, след това се предава на властите и може лошо да загазиш.

Трябва да призная, че колкото и да е задължаващо всичко това, в него има смисъл. Аз самият съм попадал на коментари в моя блог, които хем са груби, хем нямат общо с моите текстове, хем са подписани с безсмислени псевдоними. Такива директно ги трия, но понякога се изнервям, защото ми губят времето.

Лично аз нямам нищо против да се подписвам лично, след всеки коментар, който пиша. Не случайно имам и личен блог, в който свободно изразявам собственото си мнение. Вие знаете кой съм, защото съм се представил още в самото начало на блога ми. А ако ви интересува допълнителна информация, винаги можете да ми пишете, за да ме попитате. При мен няма нищо скрито или покрито. Вярвам, че ако повече хора действаха така, спамът ще намалее, а ругатните и хуленето може почти да изчезнат. По-лесно е да псуваш все пак, когато си в сянка…

За страничен наблюдател китайската мярка може да изглежда крайна, но аз като човек, който има личен сайт/блог, я подкрепям. Нямам нищо против нея и дори ме кара да се замисля какво би било, ако и в България се въведат подобни условия.

Янко Янев ме изправи отново на крака

Човек никога не знае какво ще го сполети и от къде ще дойде помощта. А на мен най-голяма помощ ми оказа адвокат Янко Янев с професионализма и познанията си, както и с личния си пример.

Любител съм на високите скорости. От години притежавам пистов мотор, който обичам да карам навсякъде. Но винаги съм бил внимателен и отговорен. Моторът достигаше своята пределна скорост само на специализирана писта, а в града го използвах повече за по-лесно придвижване в натоварения трафик. Винаги съм спазвал правилата за движение и не съм правил сериозни нарушения. Но за мое най-голямо нещастие това не ми беше особено от полза.

На едно голямо кръстовище с кръгово движение аз вече се въртях, ползвайки си предимството, когато един автомобил реши да тръгне и да засече пътя ми. Последиците за мен бяха сериозни. Изхвърчах от мотора си, блъснах се в предното стъкло на автомобила и се стоварих на платното. След като ме откараха в болницата и минах всичките спешни прегледи и интервенции, се установи, че имам много сериозно счупване на единия крак, което налага операция и имплантиране на всякакъв вид пирони, антени и т.н.

Операцията щеше да струва много пари, които естествено Здравната каса не покрива. Но като всеки отговорен водач на мотор, си бях направил няколко вида застраховки. Веднага инструктирах близките си да се свържат със застрахователната компания, за да мога максимално бързо да направя операцията, защото тя не можеше да чака. Оказа се обаче, че дружеството, с което бях сключил договор и на което си плащах редовни вноски по полицата, искаше да изплати една минимална част от сумата, която щеше да ми бъде необходима за операцията, рехабилитацията и възстановителните процеси. Знаех, че нещо не е наред и реших да потърся компетентна помощ.

Покрай познати и приятели научих за адвокат Янко Янев. Свързах се с него и той се отзова в доста кратък срок. Обясних му ситуацията, а той се зае със случая ми с готовност и отдаденост.

Докато чаках резултати, реших все пак да го проуча (въпреки че ми беше препоръчан). И така разбрах, че той самият е претърпял сериозен пътен инцидент през 2008-а година, след който едва не остава парализиран. Това го е провокирало да започне да поема повече застрахователни казуси, а след време е учредил и фондация в помощ на пострадалите при пътно транспортни произшествия „За пострадалите“.

Бях доволен от това, което намерих за него като информация. Човекът се е развивал постепенно в кариерата си, а работата си очевидно върши със съвест, отдаденост и професионализъм.

В крайна сметка той доказа, че застрахователната компания няма никакво основание да не изплати пълното обезщетение по полицата, след което направих операцията, а възстановителният процес продължава с бебешки, но постоянни стъпки всеки ден.

Джуманджи 2 – трейлър

Помните ли филма „Джуманджи“ от 1995 г.?

В главните роли бяха невероятният Роби Уилямс, Джонатан Хайд, Кирстен Дънст, Брадли Пиърс и Бони Хънт. За времето си беше гениален филм, с множество ефекти и интересна история. На мен ми беше любопитен най-вече заради специалните ефекти, чудех се как са ги направили и докъде ли ще стигне киното през следващите 20 години.

Е, вече минаха 22 години и сми свидетели на какви ли не чудеса, които се случват във филмовата индустрия. Гледаме филми, които са 90% компютърно-генерирани, а останалите 10% се падат на актьорската игра. Почти всичко се снима на зелен екран и след това се обработва в продължение на месеци.

Логично беше един от най-иконичните филми на 90-те да намери своето отражение в днешен контекст. Представям ви римейк на познатия ни „Джуманджи“. Тук героите влизат в играта не чрез настолна игра, а чрез нещо като Терминатор или Нинтендо. Лично на мен ми се струва малко странно, но ще ми е интересно и вие да споделите какво мислите за трейлъра.

 

Когато нервите не ти издържат, брой до 10 (или до 100)

Всеки от нас е имал и ще има моменти, в които нервите му просто се опъват до крайна степен. Изригване от наша страна може да се предизвика по най-различни причини:

  • ремонт на съседите;
  • безброй въпроси от непознат;
  • неуместна забележка от непознат;
  • тръшкане на децата;
  • поредното искане за пари;
  • празен хладилник у дома
  • и т.н.

И на мен ми се е случвало не веднъж. Особено когато съм зад волана. Изскачат ми пешеходци от нищото, други шофяори ми отнемат предимството, засичат ми пътя, изпреварват ме отдясно и т.н. Все неща, с които хората зад волана се сблъсква ежедневно и които мен често ме дразнят. Понякога ми опъват нервите до такава степен, че започвам да викам и да псувам с пълен глас. Няколко пъти се е случвало да го правя пред детето си, като просто забравям, че то се вози на задната седалка…

Осъзнах колко грешно постъпвам, когато след поредния подобен случай, видях изплашеното лице на сина ми. Гледаше ме стреснато и заех, че аз съм източникът на страха му. Тогава се стреснах от самия себе си, защото не желаех да съм източник на срах за детето си. То просто не беше свикнала да вижда баща си в подобна светлина, а и не трябваше въобще да се случва. Мигом съжалих за поредната си импулсивна реакция и си обещах следващия път да опитам да се контролирам.

Вече няколко седмици смея да твърдя, че съм по-добър и спокоен шофьор. Дори когато съм сам в колата, не се отпускам да крещя, а стискам зъби и броя до 10. В повечето случаи времето е достатъчно, за да ми мине ядът и временното дразнение. Когато не се случи, продължавам да броя, ако трябва и до 100.

Опитайте и вие. Ще видите, че наистина върши работа и ви учи на самоконтрол.

Колко чаши кафе да пием на ден без да прекаляваме?

Вероятно и вие сте си задавали този въпрос: прекалявам ли с кафето, мога ли да си позволя още една чаша? Полезно ли е? Вредно ли е?

Ето и отговора: ако пиете до три кафета на ден, няма повод за притеснение.

Откъде знам ли? Личния лекар ми го каза. Миналата година преживявах такъв момент, ще бях започнал да увеличавам дозите. Стигал съм дори до 4-5 кафета на ден и макар да осъзнавах, че са много, не спирах. Пиех ги в продължение на няколко седмици, може би около 2-3 месеца, докато накрая не усетих леки болки в гърдите. Нещо като бодежи в областта на сърцето. Не бях изпитвал нещо подобно до тогава, затова се стреснах и бързо отидох на лекар да ме прегледат.

Оказа се, че повод за притеснение няма, но трябва да намаля чашите с кофеиновата напитка. Личният лекар ми каза да не пия повече от три на ден и да не са непосредствено едно след друго, ами сутрин, на обед и следобед.

Речено – сторено.

Бодежите скоро изчезнаха и се почувствах по-добре. Оттогава насетне не пия повече от три кафета на ден дори душата ми да крещи за кофеин. Знам си границите и какви ще са последствията, ако ги прекрача.

Барбекю на газ и пържолите завчас

Винаги съм твърдял, че приготвянето на всякакви видове меса на скара е мъжка работа. Жените някак си не усещат онзи сантимент към месото, който ние мъжете изпитваме. А когато човек консумира нещо с удоволствие, с още по-голямо удоволствие трябва и да го е приготвял. Седенето лятно време до скарата обаче, никога не е било особено приятно изживяване. Ето защо реших да заменя старата скара с барбекю на газ.

Преди прекарвах с часове пред скарата, за да приготвя апетитните меса. Приятелите, които канехме, отбягваха топлината на скарата и по този начин аз дълго време не можех да обърна внимание на гостите си. Съпругата ми трябваше да ги посрещне и настани, което за всеки човек, който се опитва да бъде добър домакин, не е особено приемливо. Разбира се, дългото време, прекарано пред скарата, правеше преживяването доста неприятно. И въпреки това аз продължавах да каня приятели и да ги гостя със сочни мръвки и студена биричка, просто защото харесвам хубавата храна, още повече когато е споделена с приятни хора.

barbeque za gradinaСлед известно време реших да променя нещо и решението дойде съвсем неочаквано. След като бях търсил косачки за трева и поливни системи за градината си, в онлайн магазина на Зелена линия видях, че те предлагат и богат избор на барбекю за градина. Избрах си барбекю на газ, защото се управлява много лесно и храната се готви доста по-бързо.

Това барбекю на газ беше финалният завършек на моя вече идеален двор, в който събирам много приятели на вкусни изкушения и студена бира. Все още не позволявам на съпругата си да приготвя месото, но вече седенето пред барбекюто не е толкова продължително и от части досадно, както беше преди. Започнах да приготвям скара значително по-често, което донесе много радост и усмивки в двора ми.

Сандвичи с обикновени бисквити

Онзи ден бях останал сам в у дома. По стечение на обстоятелствата се оказа, че няма и нищо кой знае какво за ядене, а мен изведнъж ме налегна глад. Огледах се и какво да видя – хлябът свършил, не мога да си направя сандвич. Спагети има, обаче сос към тях не ми се приготвяше. С едно кисело мляко само нямаше да се наям. Не ми се и готвеше тепърва нещо…

Отварям шкаф след шкаф и накрая гледам в единия, че има два пакета обикновени бисквити Житен дар. И двете по 230 грама, общо 460 гр, с които прецених, че мога да се нахраня. Обаче не ми се ядяха просто така бисквити, та реших да експериментирам с тях и си направих сандвичи.

obiknoveni biskviti… първо с парченце кашкавал между две бисквити

… после със салам

… с лютеница

… със сирене

… топено сирене

… домашно сладко

… и шоколад като за финал

Ще се изненадате, обаче всичките сандвичи до един станаха доста вкусни. Не съм предполагал, че обикновените бисквити могат да бъдат толкова многофункционални. В началото бях леко скептичен и се чудех дали ще се получат вкусни сандвичи с тях, но до един бяха доста вкусни. На онзи със сиренето дори му сложих малко чубрица за допълнителен аромат и вкус, а някои ги пробвах комбинирани – със салам и лютеница например. Ако имаше още продукти в хладилника, бих експериментирал и с пастет, шунка, маслини и т.н.

Каквото си го направих, изядох си го. Двата пакета обикновени бисквити ми дойдоха неочаквано добре и ме нахраниха. Обаче знаете ли какво разбрах същата вечер? Че не случайно били прибрани в шкафа. Жена ми щяла да приготвя с тях бисквитена торта. Осъзнах, че съм сгафил и бързо-бързо си признах, че съм ги изял до последната. Както се очакваше, пратиха ме до магазина за нови и добре, че в кварталния успях да намеря същите.

Скъпа, ако четеш този пост, да знаеш, че и тортата ти, както и моите сандвичи, бяха много вкусни. Явно просто трябва да купуваме по повече пакети бисквити, че 2 не ни стигат за двамата 😉

Матю Макконъхи ли ще е новият Кабайо Бланко

Има една книга, която придоби огромна популярност по целия свят и стана доста успешна и у нас. Става дума за Born to run или както е преведена на български език, Родени да тичат с автор Кристофър МакДугъл.

Чел съм я два пъти и доста често я препоръчвам на мои близки и познати, защото е интересна, добре написана и има какво да се научи от нея. Освен това е достоверна, а историята – напълно реална. Доста е подробна, за да ви я разказвам, но най-общо казано става дума за тичане и за най-добрите естествени бегачи, останали на планетата – индианците тараумара от Медните каньони на Мексико. Потърсете статии за тях, чийто автор е Иво Иванов, и ще видите, че тези хора са повече от любопитни. Живеят в затворена общност и изолирани от света по собствено желание. Те не боледуват, за тях тичането е религия и говорят на древен ацтекски диалект.

Единственият човек, който са приели в редиците си, е бил един американец отшелник на име Кабайо Бланко, известен още като Белия кон или Майка Тру.

matthew-mcconaughey-born-to-run-horz

По книгата се очаква рано или късно да излезе филм и именно в ролята на Кабайо вероятно ще влезе Матю Макконъхи, един от най-добрите съвременни актьори. За момента това са само слухове, но не бих се изненадал, ако се окажат верни. Макконъхи също е любител бегач и има интереси в тази насока. Освен това ясно си личи по последните му роли, че избягва комерсиалните продукции и се снима само в по-значими такива.

Все още нищо сигурно не се знае за филма, но се носят и други слухове. Например, че той действително ще се снима в Медните каньони на Мексико и че продукцията е предвиден за 2017 г. Дали това е така, няма как да ви кажа със сигурност. Факт е обаче, че бъде ли реализиран този проект, ще имам големи очаквания към него.