Спрях да броя колко струва кафето в Капана. Не че не го пия – напротив, зависим съм. Но всеки път, като вляза в различно заведение, цифрата е различна. Разликата е достатъчна, за да ме накара да си мисля, че Капана не е квартал, а някакъв експеримент. Симулация в реално време.

Не говоря за конспирации. Просто наблюдавам. И виждам, че цените не се определят от себестойността или от конкуренцията. Те се определят от нещо друго – от нуждата да се поддържа определен образ. Капана е „хипстърски“, „артистичен“, „алтернативен“. И тези етикети изискват определени цени. Не можеш да си „алтернативен“ и да продаваш кафе за 1-2 евро. Тогава вече не си достатъчно специален.

Това го видях и с татуировките. Преди десетина години татуировка струваше 50-100 лева. Сега рядко ще намериш под 100 евро. Не защото майсторите са станали по-добри – някои дори са посредствени. Цената се вдигна, защото татуировките станаха масови. А когато нещо стане масово, губи уникалността си. И за да я върнеш, трябва да вдигнеш цената. Да създадеш усещане за лукс, за ексклузивност.

Наблюдавал съм го и другаде. Например, цените на бирата в центъра на София и Пловдив са доста по-високи от тези в покрайнините. Не защото бирата е по-качествена, а защото мястото е по-престижно. Тук плащаш не само за напитката, но и за атмосферата, за възможността да те видят, за чувството, че си част от определена общност.

От маркетингова гледна точка това е напълно логично. Цената е сигнал. Сигнал за качество, за статус, за принадлежност. В Капана този сигнал е много силен. Всяко заведение се опитва да се представи като нещо повече от просто магазин или кафене. То се опитва да се превърне в преживяване. И хората са готови да платят за това преживяване.

Преди седмица влязох в новооткрито кафене в Капана. За еспресо поискаха 2.30 евро. Попитах баристата защо е толкова скъпо. Той ми каза, че използват специални зърна от малки ферми, и че всичко е органично. Може и да е така. Но аз забелязах друго – кафенето беше пълно с хора, които се снимаха с кафето си и качваха снимките в Instagram. Те не пиеха кафе, те купуваха статус. Купуваха възможността да се представят като „модерни“ и „вътре в нещата“.

Видях го и в един магазин за винил плочи. Плоча, която струва 8 евро втора ръка, там се продаваше за 25 евро нова. Обяснението – „оригинално издание, лимитирана серия“. Ясно е, че собственикът знае какво прави. Той не продава плочи, той продава носталгия. Продава мечти.

Това е симулация, казвам ви. Не симулация на реалността, а симулация на живот. Хората в Капана не живеят, те играят роли. Опитват се да се впишат в определен образ, да отговорят на определени очаквания. И това е изключително изтощаващо.

Не съм сигурен дали всички го осъзнават. Но аз го виждам. Виждам как цените на кафето и татуировките се определят не от пазара, а от нуждата да се поддържа определена илюзия. Илюзия за алтернативност, за креативност, за свобода. Илюзия, която струва скъпо.

Затова и аз спрях да броя цените. Защото знам, че няма смисъл. Капана е като компютърна игра. И в тази игра правилата са различни. Целта не е да спестиш пари, а да се забавляваш. Но понякога ми се струва, че играта е твърде скъпа. Затова си правя кафе вкъщи. И си татуирам мисли. Това е по-евтино. И по-автентично.