Понякога жената носи у дома от онези списания за дома и градината. Чувам я, че въздиша, когато разглежда снимки на къщата на някой читател, изпратени специално за рубрика за образцови домове. Днес са останали много такива надписи, но все по селските къщи. Аз съвременни сгради с ретро „етикети“ не съм виждал.

Но пък хората са се гордеели с постижението да бъдат наречени образцови, макар да не ми е ясно на конкурс ли са минавали, за да получат такова звание. По-скоро, не! Като гледам всеки може да си лепне надпис на входната врата и да се перчи. Но за какво?

И тъкмо това питам жена ми, когато започне да ми говори да снимаме нашия дом и да го пращаме на разните там списания. Аз не съм от хората, които ще се хвалят какво имат. Далеч съм и от желанието къщата ми да става публично достояние. Смятам, че моят дом е моята крепост и нищо, което влиза не трябва да излиза извън стените му.

Не искам и табели „Образцов дом“, тъй като смятам, че да си образец на някого трябва да спазваш повече от едно изисквания. Може би не само интериор и двор, но и с хора, спазващи приличие, деца за пример, тих и спокоен, така че глас да не се чува. Това си го нагласям, тъй като едно време такива бяха наставленията на баба ми и дядо ми, когато им гостувах на село. Те хората си живяха с едно соц мислене и точно то май е залегнало в „образеца“.

Искам моите деца да са живи, енергични и щастливи – да се чува глъч и смях. Искам да си гледам футболните мачове и да си викам с приятелите, искам като правя ремонт да не съм обект на всеобщото виждане и ако е възможно и през останалото време да не привличам много внимание. Мечтая си за идиличен живот, в който присъстваме само аз и семейството ми и не ми е нужно да доказвам нищо или да търся хорското одобрение, че да публикувам снимки на къщата си по списания.