Тия дни една от най-често повтаряните думи в коментарните студиа на телевизиите от разни специалисти и не толкова специалисти беше небългарска дума, но пък доста подходяща за случая и със това ще се съгласят както по-възрастните, така и хората от средното поколение, така и младите, които не са безучастни и са се интересували от демократичната история на България от последните 23 години. Та тази небългарска и доста подходяща дума беше френска – дежа вю, в превод – нещо, вече видяно. Да, тия протести вече сме ги виждали – също толкова спонтанни и също толкова масови. Дали по архивни репортажи, дали наживо, виждали сме ги. И героите им, тези, които държаха пламенни речи от трибуните пред разпаленото и жадно за справедливост множество – и тях сме ги виждали, и сега ги виждаме. Тогава с едни опърпани и окъсели костюмчета, от абитуриентските им години вероятно, днес се подават от лъскави коли, притежават хотелски комплекси по морските и планинските курорти, банки, огромни фотоволтаични паркове, гаражи на ЦК на БКП и прочие демократични придобивки – от приватизации, от усвоени пари по различни европрограми. Е, по-голямата част от онези от някогашните трибуни днес са икономическият елит на страната. Припомням – защото опасността пак да качим някакви гладни хора на трибуната, които днес ще държат пламенни речи за социална справедливост, а утре ще ни яхнат икономическа – не е малка. Ако пак някой ще се ояжда на наш гръб, по-добре да си държим старите, че те поне не тръгват от нулата. По-малко ще инвестираме, може и да остане нещо за нас.
