Тази фраза, макар и с ироничен тон, носи в себе си важен въпрос за демократичното общество и същността на изборите: наистина ли изборите носят промяна? Защо, дори когато гласуваме, не винаги усещаме влиянието на нашия вот? Дали изборите са просто формалност или наистина са инструмент за промяна?
За мнозина изборите са най-видимата форма на демокрация – възможността гражданите да вземат участие в управлението на държавата чрез своя глас. В идеалния случай, тази практика трябва да предоставя на хората реална сила да определят своята съдба и бъдещето на обществото. Но когато изборните резултати не водят до съществени промени, много хора започват да се съмняват в смисъла на самото гласуване.
Историята познава примери на силни и решителни избори, които са довели до големи промени. Но съществуват и примери на избори, които не променят нищо съществено, защото системата остава същата. В този случай изборите изглеждат като ритуал, който просто дава илюзия за участие, но не променя същността на властта.
Когато хората се чувстват безсилни и смятат, че изборите не променят нищо, те започват да се отчуждават от политическата система. Това създава апатия и недоверие, които намаляват избирателната активност. Все повече хора предпочитат да не гласуват, мислейки си, че „няма смисъл“. В действителност, подобна апатия позволява на същите политически сили да остават на власт, без да изпитват натиск за промяна.
Макар че изборите може да изглеждат неефективни понякога, те все пак остават ключова част от всяка демократична система. Възможността да изразим мнението си, дори ако резултатите не винаги ни удовлетворяват, е важен аспект на гражданското общество. Колкото и да е ограничена, тази сила е форма на отговорност и участие, която всеки гражданин има.
Posts tagged демокрация
Българинът обича да го лъжат
Сигурно стотици пъти сте се питали защо след 24 години демокрация сме на този хал и защо през няколко години се връщаме на изходната точка, а понякога и по-назад. И аз многократно съм си задавал този въпрос – търсил съм отговора на помощни въпроси, като работливи ли сме, умни ли сме, предприемчиви ли сме, и винаги отговорът е бил – да. Който отговор още повече затруднява обяснението на това, което ни се случва в момента, което ни се случва в последните 24 години. Тия дни обаче ненадейно и от възможно най-неочаквано място ми просветна един доста смислен отговор. Просветна ми от резултатите от първите социологически проучвания след края на протестите. Партията на Волен Сидеров е отбелязала само за един месец ръст от над четири пъти и най-вероятно ще е четвъртата политическа сила в парламента с всички шансове да го играе балансьор. Вероятно симпатизантите на Сидеров ще кажат: Какво лошо има “Атака” да играе ролята на балансьор. Нищо, само дето никак не се навръзват на едно място словосъчетанието крайна партия с балансиране. По-важен обаче е въпросът как се случи ръстът на Атака – както много пъти досега в българската политика – с лъжи. С лъжи, че ги е еня за правата на протестиращите, с лъжи, че ще вдигнат най-ниските пенсии на 600 лева, а заплатите – на 1000. И никой не се сеща да попита как и откъде. Или по-скоро не иска да попита. А не иска да попита, защото може да лъсне истината. А оказва се, май ние, българите, не обичаме истината, обичаме да ни лъжат. И го доказваме, като вече две десетилетия и половина даваме шанс на по-изпечените лъжци.