Нещо ни куца правосъдието

pravoНе знам дали си спомняте, преди година и нещо в една сливенска банка се случи обир и служителките на банката, повечето жени, бяха държани като заложнички почти 24 часа. След като ги освободиха, жените бяха във видимо добро състояние, даже дадоха пресконференция, на която по изричната поръка на главния секретар на МВР Калин Георгиев благодариха лично на Бойко Борисов, че ги е освободил. Та тогава нещата изглеждаха добре. Само че не случайно има термин като посттравматичен стрес. Обикновено организмът и психиката, когато са поставени на тежко изпитание, се мобилизират и човек се държи, държи се и малко след това и после идва страшното. Когато човек се отпусне, идват страховете и ужаса от преживяното. Повод за тия ми размисли за драмата отпреди година ми даде един филм от последните дни на журналистката от БТВ Миролюба Бенатова, филм за служителките от банката и за ужаса, в който живеят оттогава насам, за постоянните кошмари, които им се явяват нощем, и за тежките спомени и мисли. Веднага след това пък мернах информация в интернет, че е много вероятно Жоро Милионера – онзи юначага, дето открадна инкасо буса с милионите на една банка – след два-три месеца да бъде освободен, ако досъдебното производство не приключи в едногодишния законов срок, който изтича тогава. И се питам как като общество ще се застраховаме срещу такива груби посегателства върху собствеността и върху личността, ако позволяваме бандитите да се измъкват безнаказано. Днес безнаказано ще открадне над милион и половина, утре ще вземе заложници, другиден – един бог знае.

Тоя филм вече сме го гледали

tozifilmТия дни една от най-често повтаряните думи в коментарните студиа на телевизиите от разни специалисти и не толкова специалисти беше небългарска дума, но пък доста подходяща за случая и със това ще се съгласят както по-възрастните, така и хората от средното поколение, така и младите, които не са безучастни и са се интересували от демократичната история на България от последните 23 години. Та тази небългарска и доста подходяща дума беше френска  – дежа вю, в превод – нещо, вече видяно. Да, тия протести вече сме ги виждали – също толкова спонтанни и също толкова масови. Дали по архивни репортажи, дали наживо, виждали сме ги. И героите им, тези, които държаха пламенни речи от трибуните пред разпаленото и жадно за справедливост множество – и тях сме ги виждали, и сега ги виждаме. Тогава с едни опърпани и окъсели костюмчета, от абитуриентските им години вероятно, днес се подават от лъскави коли, притежават хотелски комплекси по морските и планинските курорти, банки, огромни фотоволтаични паркове, гаражи на ЦК на БКП и прочие демократични придобивки – от приватизации, от усвоени пари по различни европрограми. Е, по-голямата част от онези от някогашните трибуни днес са икономическият елит на страната. Припомням – защото опасността пак да качим някакви гладни хора на трибуната, които днес ще държат пламенни речи за социална справедливост, а утре ще ни яхнат икономическа – не е малка. Ако пак някой ще се ояжда на наш гръб, по-добре да си държим старите, че те поне не тръгват от нулата. По-малко ще инвестираме, може и да остане нещо за нас.