Днешните съвременни технологии и програми за обработка на изображенията често могат да те поставят в неловка ситуация. Примерно да познаваш някого от години, да ти е приятел във фейсбук от година-две, но да не правиш връзка между двете неща, или иначе казано идея да си нямаш, че става въпрос за един и същи човек. Ей така от години ходя при една фризьорка и освен че я виждам веднъж месечно по тоя повод, понеже салонът й е срещу нас, я виждам и почти всеки ден. В същото време преди година-две получих покана за приятелство във фейсбук от момиче, русо, много красиво и като всеки ценител на женската хубост, приех. И през това време сме си разменяли харесвания на статуси, по някое друго изречение като коментар под публикации. И през цялото това време фризьорката ми, която видимо е малко над 40-те, и това момиче, което изглежда на не повече от 25, са били едно и също лице. Разбрах го тия дни, като отидох за месечната си подстрижка по коментар на някаква публикация от последните дни и да ви кажа честно, не съм много сигурен, че успях да прикрия смайването си. Поразгледах после снимките й – не е като да не е тя, ама не е и като да е тя. Толкова здраво обработвани на фотошоп, че повече няма накъде. Не знам за какво им е на хората да си създават такива идеални виртуални образи, ама си мисля, че не е печеливша стратегия – какво печелиш от това, че във виртуалния свят някой те мисли за много хубав и много млад. Нали идва денят на истината. Даже стигам по-далеч в разсъжденията си – в по-печеливша позиция са тия, които са нефотогенични и не си обработват снимките. Тогава пак има изненада – но приятна.
Posts by jekov
Кой какво разбира под думата екип и екипна работа
Много ръководители напоследък обичат да се хвалят с думите аз имам прекрасен екип. Или пък колеги ние сме прекрасен екип. От наблюденията ми повечето хора разбират под думата екип някакви хора, които са се събрали на едно място, работят заедно, празнуват заедно, правят тиймбилдинги, най-общо казано, разбират се. Или поне привидно. Дали обаче това е екип. И екипна работа. Хора, които се разбират, но всеки оре в собственото си поле и действа по собствени задачи. Аз екипът го разбирам по друг начин. За мен това е среща на идеи, понякога може и да е много остър сблъсък на различни мнения, но при всички случаи общност от хора, понякога много различни – то и в това е богатството на един екип, – които преследват общи цели и най-важното работят заедно и се допълват. И за тях важи принципът: Ние не сме се събрали тук да се обичаме, а да работим. Което, разбира се, не изключва разбирателството и уважението. Напротив, даже го предполага. Това, което искам да кажа, е, че едни привидно добри колегиални отношения значат само добри колегиални отношения. Екипът е нещо друго – общо поле, на което всички работят заедно, може и в сблъсък понякога, но заедно, в името на целта, която са си поставили. В този смисъл истински екипи се създават доста трудно, аз лично се сещам за един-два такива. И единственото, което е сигурно, че екипът преди хората, които го изграждат, първо зависи от човека, който го създава и ръководи.
Мъжкар ли е Б. Б.?
Няма какво да се лъжем, голяма заслуга за голямата изборна победа на партията на Бойко Борисов имаше женският вот. Припознат беше от голяма част от женската част от гласоподавателите като истински мъжкар. И това, доколкото си спомням, безспорно беше доказано от разбивките на социологическите агенции. Сигурно си мислите, че ще коментирам е ли мъжкарско поведение това да броиш пръстените по ръцете на работничка в държавен завод, чийто най-главен ръководител в този смисъл си ти, виновник за неизплатените заплати и за окаяното състояние на завода – също. Защото, ако мениджърът е некадърен, както твърдиш, а ти три години не си го уволнил, чия всъщност е вината. Но пак да припомня не ми е това темата. Преди два-три дни в сутрешния блок на Би Ти Ви се появи Борисов и в тематиката, актуална в последните дни, на въпрос за ядрената енергетика и за гьола АЕЦ Белене, той заяви, че не бил водил разговори за това със Станишев. Бил го виждал само веднъж, когато той дошъл на вилата му да ходатайства за някакви проблеми на Моника Йосифова – жената, с която живее Станишев. Може и така да е. Ама колко голям мъжкар си – ако някой, даже и лидер на противниковата партия, ти дойде в къщата в лично качество и ти гласува доверие да сподели и да помоли, пък ти да го окарикатуриш по телевизията. В тази посока съвет към журналистките и съпартийките, за някои от които се твърди, че посещават често вилата на Б. Б. – да внимават, че току-виж утре и тях изтипосал в някой сутрешен блок – ей така, по мъжки.
За точността
Казват хората времето било пари. По време на криза не е точно пари, ама като се има предвид, че за да оцеляваме, на всички ни се налага да тичаме постоянно, да работим по няколко неща, даже и не винаги да е пари – си е ценно. Защо започвам с тази увертюра. Реших да се поподстрижа – мъжете го правим на три-четири седмици 🙂 И минах в един квартален салон пътьом – имаше човек на стола, а пък аз по-късно не можех. И се разбрахме за следващия ден – събота – в девет да бъда там, даже фризьорката подчерта да бъда точен, защото в девет и половина имала изсушаване примерно. Точно в 9 без 5 бях пред салона – в сутрешния студ. И така – двайсет минути. Дойде с развети коси почти в девет и двайсет, даже не се и извини. И аз не направих забележка, щото, когато човек сам не почувства, че трябва да се извини или най-малкото да обясни, има ли смисъл да ти му обясняваш. Започна подстригването, фризьорките, знаете, са речовити – винаги съм се чудил как успяват едновременно да въртят ножицата и да управляват машинките, догато говорят, или по-скоро обратното. Оплака се колко тежко било положението при тях, колко много колежки се били навъдили без умения и стаж, само с по един курс за месец-два и как нямало работа. Пак си замълчах. Но пък за какво ти е да имаш блог, ако там не излееш нещата, които ти напират в живота, но за да си запазиш спокойствието в съботния ден, не ги казваш на глас на този, за когото всъщност се отнасят. Ами няма как да имаш работа, ако клиентите ти стоят по 20 минути в студената януарска сутрин пред салона да те чакат, ако ще да си специализирала при стилист Капанов.
Разкази с неочакван край
Със сигурност повечето от вас са гледали в недалечното минало филмовата поредица със заглавие Разкази с неочакван край и са тръпнели пред екрана в очакване на изненадващата развръзка. Любителите на интригуващото четиво, на историите, които се четат леко и постоянно те държат в напрежение, със сигурност знаят и кой стои зад историите в тази телевизионна поредица – това е писателят Роалд Дал. Това е майсторът на късия и държащ читателя в постоянно напрежение и очакване разказ. За тези, които разбират от литература, знаят, че истинските майстори на късите разкази и в световната, и в българската литература се броят на пръсти. Е, Роалд Дал е един от тях, а неговите Разкази с неочакван край отдавна са се превърнали в любимо и спиращо дъха четиво на много хора по света. Често го сравняват с О Хенри. Аз лично не харесвам сравненията между писателите. Хуморът на Роалд Дал, всеки, който го е чел, ще потвърди, е черен. И в неговите Разкази с неочакван край, както при неговия знаменит предшественик, никога не можеш да предвидиш какъв ще е следващият ход на героя, разбирай автора. Иначе героите на Роалд Дал са си съвсем обикновени хора, необичайното, е, че авторът ги поставя в необикновени ситуации, от които те винаги излизат благодарение на своето хладнокръвие и съобразителност, за тях няма неразрешим проблем. Сюжетите на разказите са доста разнообразни, има обаче едно нещо, което ги свързва и отличава – това е напрежението, в което те държи авторът им от първата до последната минута, и невъзможността да си поемеш дъх в очакване на развръзката. И всичко това написано кратко и майсторски – което, пак повтарям, е рядкост в световната литература. Защото кратко, стегнато и хубаво се пише най-трудно.
Има и едни други „Разкази с неочакван край“, които ми харесват много – тези на Едгар Алън По, безспорно и той е изключителен майстор на разказа, който успява да те обърка достатъчно, че да не успееш да предвидиш каква ще е развръзката, а в изненадата се крие удоволствието. Ако успях да ви развълнувам с този текст и искате да прочетете произведенията – книгата на Роалд Дал с това заглавие у нас се издава от „Унискорп“, а на Едгар Алън По – от издателството на Светослав Кантарджиев –„Ню Медиа Груп“.
Безсмислието на конкурсите за красота
Любителите на женската хубост може би ще възроптаят на днешния ми материал. Но си имам особено мнение по въпроса и ще си ги изложа. Чета оня ден призив на някакво момиче – на около 16 години – да бъде подпомогнато от желаещи, за да се яви на конкурс за красота в Америка. Миналата година се явило, но бащата на победителката бил спонсор или нещо подобно на конкурса, та затова нашето момиче не успяло да се класира на първо място и сега ще търси реванш. Като избягаме от безсмислието и конкретиката на този случай, като избягаме и от това, че ако трябва да помагаме финансово нещо и някого, със сигурност има по-смислени каузи от участието в конкурси за хубост, кажете ми има ли нещо по-безсмислено и необективно от конкурсите за женска красота. Даже и да приемем, че журито е справедливо и че гаджето или бащата на някоя от участничките не е спонсор на събитието, може ли според вас да се определи коя е най-хубавата сред хубавите и още по-важно от това, какъв е смисълът от едно подобно състезание. Конкурсите за красота за всяка една жена трябва да са не тези, организираните от агенциите, а нейното лично усещане за това, че е значима и хубава, нейният постоянен стремеж да бъде такава и да работи върху себе си – защото се уважава, а не защото ще се състезава. Иначе тия нагласените конкурси и участничките в тях смятам за такива, които искат да докажат на другите нещо, в което те самите не са съвсем сигурни.
Мъжките конспирации
Като говорим напоследък все за такива мъжки занимания и слабости – като изкачване на Еверест и ловуване – днес пък реших да подхвана темата за мъжките конспирации. Разбира се, не случайно. Има си повод, но за него – по-късно. Няма мъж – женен или пък със сериозна връзка, – който поне в живота си да не е правил мъжка конспирация. Което ще рече, че той е на едно място – даже не е задължително и да е с чужда жена, – но на половинката си обявява съвсем друг дневен ред, като вкарва и оправданието за задължително присъствие на мъжка приятелска сбирка. И обикновено за достоверност изрежда поименно присъстващите. Няма лошо – всеки човек има нужда от време на време да избяга от ежедневието, къде и защо, е тема на друг разговор. Думата ми е, че тези неща трябва да се правят професионално. Какво имам предвид. Обажда се оня ден приятелката на мой добър приятел малко след десет вечерта. Здравей, как си, какво правиш и аз, като не знам какъв е случаят, разбира се, й обяснявам, че съм си вкъщи пред телевизора в подготовка да си лягам. Накрая на разговора стана ясно, че приятелят ми й обяснил, че двамата сме на някаква мъжка сбирка, тя му звъняла и след като телефонът му бил изключен, тя се усъмнила и звъннала на мен. С две думи – развалих конспирацията. Ама кажете ми – имам ли вина. Професионализъм се иска за всяка работа – най-малкото да се обадиш и да кажеш на този, с когото ще бъдеш вечерта. Така че, ако ще е конспирация, да е истинска 🙂
Новите коли на управляващите
Побъркаха се форумите в последните дни покрай информацията за това, че Министерският съвет и парламента ще си подменят автопарка – вероятно с мерцедеси и волво. Възмущават се хората защо в криза управляващите ще си сменят колите. Струва ми се малко объркан и неправилно насочен тоя протест, неправилно формулиран. Ами да не им ставам точно аз адвокат на управляващите, още повече че аз самият карам една доста скромна, почти десетгодишна кола, така че няма как да ме заподозрете в пристрастие. Но има ли нещо по-нормално от това хората, които ни управляват, да се возят на надеждни, стабилни и сигурни коли. По цял свят е така. Народните представители са избират навсякъде, за да представят народа – те затова се избират от определени райони. Така е по правило, така трябва да бъде. Което значи, че много трябва да пътуват, да обикалят районите, от които са избрани и за които отговарят, да са сред хората, да се запознават с проблемите им, пък после, като се приберат в парламента, да им ги решават. И няма нищо, ама нищо лошо в това да го правят в едни здрави и сигурни коли. И ако сме истински европейци по душа, както е редно, няма да викаме по управляващите, които и да са те, когато си купуват нови коли. А ще викаме по тях и ще им държим сметка, когато не ги използват по предназначение. Иначе по стар български обичай изместваме темата и викаме по царя, че се е качил на нова кола, когато всъщност истинският проблем е, че той е гол.
Надежда за българската поп музика
Напоследък сякаш отново започва да се възражда поп музиката у нас, да набира скорост и почитатели, и редом с популярната музика по американски шаблон, която е с текст за празноглавци, се създава и дори се слуша българска музика за хора с IQ поне малко над средното. Чудесна е тази тенденция предвид дългия период, в който бяхме останали само с носталгията по т.н. „естрадна“ музика, а истински слушани поп парчета имаше само по едно-две на година.
През последните години обаче нещата сякаш се подобряват. Вчера посетих концерт на Деси Тенекеджиева в Русе със симфоничен оркестър, воден от диригента Стацимир Павлов. Останах приятно очарован както от Тенекеджиева, на която отдавна симпатизирам, така и от младата звезда от X Factor – Богомил, а също и от „детето-чудо“ – Дивна. Невероятните им гласове пък бяха оцветени от музиката на местната филхармония. Направиха ми впечатление стилът с премерена пищност в облеклата, както и прецизната организация на цялото събитие. Изобщо – останах изключително доволен от този концерт. И въпреки че Деси Тенекеджиева не е нито от най-продуктивните, нито от най-известните ни звезди, прави й чест дори само това, че е успяла да събере и организира това прекрасно шоу и да го поведе на турне из страната.
Най-много ми хареса песента „Когато всичко свърши“, която е дуетна с Миро, но младата звезда Богомил го замести повече от подобаващо. И тъй като не мога да открия реален клип от концерта, по долу ще ви публикувам клипа на парчето, който е с доста нетипичен и интересен сюжет – брилянтна работа на режисьора Ивайло Палмов.
Радвам се, че отново има подобни, наистина културни събития. През последните двадесет и няколко години сякаш нито имаше финансов ресурс, нито пък достатъчен интерес от страна на публиката към родната поп музика. С радост виждам, че тя започва да се възражда, а с нея и по-качествената публика, която умее да й се наслаждава, вместо просто да щрака с пръсти.
Големият спортист първо трябва да се научи да губи
Много харесвам Станка Златева и искрено съжалих, когато на последната олимпиада за пореден път не можа да вземе златото. Така е в спорта. Понякога най-големите не стигат до олимпийското злато. Припомнете си колко пъти то се разминаваше и на голямата ни Стефка Костадинова. И как години след като беше поставила невероятния си световен рекорд на скок на височина, който между другото все още не е подобрен, тя така и не успяваше да се добере до заветната цел. Беше на ръба да го пропусне и на последната си олимпиада, но слава богу, случи й се. Та мисълта ми беше за това, че понякога, колкото и усилия да е вложил един спортист, колкото и желание да има, късметът му бяга в най-решителния момент и не успява да се пребори за мечтаното олимпийско злато. Което не прави нещата, които е постигнал, по-малко значими. Та започнах с това, че Станка Златева ми е безкрайно симпатична – мъжко момиче. Останах малко разочарован обаче от това, което се е случило на церемонията по обявяването на спортист на годината. Съвсем логично след спортните си успехи през изминалата година на призовите първо и второ място са били поставени братята Тервел и Кубрат Пулеви, а след тях Станка. Казват журналистите, които са присъствали там, че тя просто изведнъж е изчезнала и не се е появила на връчването на приза – според тях обидена, че не е на първо място. Искрено се надявам да има много смислено и най-важното вярно обяснение на внезапното й изчезване. Защото това, което прави един спортист голям, е не само умението да печели, а преди всичко умението да губи с достойнство.