Тази фраза, макар и с ироничен тон, носи в себе си важен въпрос за демократичното общество и същността на изборите: наистина ли изборите носят промяна? Защо, дори когато гласуваме, не винаги усещаме влиянието на нашия вот? Дали изборите са просто формалност или наистина са инструмент за промяна?
За мнозина изборите са най-видимата форма на демокрация – възможността гражданите да вземат участие в управлението на държавата чрез своя глас. В идеалния случай, тази практика трябва да предоставя на хората реална сила да определят своята съдба и бъдещето на обществото. Но когато изборните резултати не водят до съществени промени, много хора започват да се съмняват в смисъла на самото гласуване.
Историята познава примери на силни и решителни избори, които са довели до големи промени. Но съществуват и примери на избори, които не променят нищо съществено, защото системата остава същата. В този случай изборите изглеждат като ритуал, който просто дава илюзия за участие, но не променя същността на властта.
Когато хората се чувстват безсилни и смятат, че изборите не променят нищо, те започват да се отчуждават от политическата система. Това създава апатия и недоверие, които намаляват избирателната активност. Все повече хора предпочитат да не гласуват, мислейки си, че „няма смисъл“. В действителност, подобна апатия позволява на същите политически сили да остават на власт, без да изпитват натиск за промяна.
Макар че изборите може да изглеждат неефективни понякога, те все пак остават ключова част от всяка демократична система. Възможността да изразим мнението си, дори ако резултатите не винаги ни удовлетворяват, е важен аспект на гражданското общество. Колкото и да е ограничена, тази сила е форма на отговорност и участие, която всеки гражданин има.
Posts tagged политика
Опознай родината, за да я обикнеш
Едва ли има човек в България, който да не е чул поговорката. Обаче забелязвам, че това е едно от тези неща, които ни идват в главите по време на разговори и ги използваме без срам, за да се изтъкнем като големи родолюбци и патриоти. А в действителност никак не опознаваме родината си и изобщо не я обичаме.
Не ми се хабят думи в този пост да ви убеждавам колко много красоти има по нашите ширини. В интерес на истината малко са хората, които са скитали из горите, които са се докосвали до девствени плажове и тичали из жълти поля. Повечето си стоят в големите градове и казват, че Черноморието било презастроено, хижите в лошо състояние, язовирите мръсни. И това е вярно, но само донякъде. Зависи къде сте били, къде искате да бъдете и колко големи са очакванията и изискванията си. Ако търсите швейцарски лукс у нас няма да го откриете, ако искате да сте като на Малдивите, пак няма да стане. Тук и манталитета ни е друг, и финансовите ни възможности. И преди да сте обърнали всикчо на политика, аз ще ви кажа, че политика се прави първо от народа. Когато на вас ви е безразлично и си ходите на Запад не можете да очаквате, че на управляващите ще им пука. Те са свикнали, че вие само се оплаквате и вече не ви слушат, а си правят каквото си искат.
Аз лично пътувам и съм ходил на много хубави места в страната ни, които обаче не са много известни на хората. Античният град Кабиле, например, замъкът в Равадиново, крепостта Мезек и много, наистина много други. В полите на страната ни се крият тайни, за каквито повечето хора не си представят. Величествени пещери, уникални водопади, скални образования, манастири, крепостни стени. Съдя и по реакциите на приятелите ми, на които само като им разказвам за какво съм чел или къде съм пътувал не могат да повярват, че им говоря за България.
Хора, интересувайте се какво има в родината ви. Посетете тези места. Много историческите обекти са се превърнали в малки европейски оазиси и няма начин да не се почувствате далеч от мръсотията и пошлостта на големия град, който ви показва само колко добре асфалтиран е пътят към летището. Зарежете и стереотипното политическо мислене. Обичайте родината си въпреки всичко и въпреки всички.
Политиците от висшата лига
Преди дни си отиде Маргарет Тачър. Като за всички големи политици, и мненията за нея са крайно полярни – от определения един от най-големите политици на 20 век до тоталното й сатанизиране. Не мога да кажа, че съм следи политическата й кариера и имам достатъчно задълбочени наблюдения върху нея, пък и смятам, че оценката за големите политици трябва да е като за историческите събития и личности, защото те са точно такива, и в този смисъл да се прави от по-голяма дистанция във времето, когато нещата могат да бъдат съпоставени и истински оценени. В този смисъл истинската оценка за политическата кариера и това, което Тачър е направила не само за Великобритания, но и за европейската политика тепърва предстои. Има обаче неща в поведението на един политика, за които не се изисква кой знае каква дистанция във времето, за да ги оцениш като достойни. Вчера гледах при Кеворкян откъс от нейно интервю, правено дни след като представители от кабинета й я предават. Откъсът е дълъг не повече от минута. На въпроса кой я е предал, кой е казал да се откаже. Тачър повече от осем пъти повтаря НИКОЙ. Само за една минута Тачър девет пъти повтори никой не ме е предал и не позволи да сложи и най-малко петънце на колегите си, с които до вчера е работила. Как ви се струва това на фона на българските политически нрави, в които се разнасят флашки в телевизионни студия, в които се омаскаряват свои и чужди. Може би това е причината да сме на тоя хал – просто нямаме политици, които да бъдат последователни и честни, даже и към хората, които са ги предали.
Българинът обича да го лъжат
Сигурно стотици пъти сте се питали защо след 24 години демокрация сме на този хал и защо през няколко години се връщаме на изходната точка, а понякога и по-назад. И аз многократно съм си задавал този въпрос – търсил съм отговора на помощни въпроси, като работливи ли сме, умни ли сме, предприемчиви ли сме, и винаги отговорът е бил – да. Който отговор още повече затруднява обяснението на това, което ни се случва в момента, което ни се случва в последните 24 години. Тия дни обаче ненадейно и от възможно най-неочаквано място ми просветна един доста смислен отговор. Просветна ми от резултатите от първите социологически проучвания след края на протестите. Партията на Волен Сидеров е отбелязала само за един месец ръст от над четири пъти и най-вероятно ще е четвъртата политическа сила в парламента с всички шансове да го играе балансьор. Вероятно симпатизантите на Сидеров ще кажат: Какво лошо има “Атака” да играе ролята на балансьор. Нищо, само дето никак не се навръзват на едно място словосъчетанието крайна партия с балансиране. По-важен обаче е въпросът как се случи ръстът на Атака – както много пъти досега в българската политика – с лъжи. С лъжи, че ги е еня за правата на протестиращите, с лъжи, че ще вдигнат най-ниските пенсии на 600 лева, а заплатите – на 1000. И никой не се сеща да попита как и откъде. Или по-скоро не иска да попита. А не иска да попита, защото може да лъсне истината. А оказва се, май ние, българите, не обичаме истината, обичаме да ни лъжат. И го доказваме, като вече две десетилетия и половина даваме шанс на по-изпечените лъжци.