Posts by jekov
Нещо ни куца правосъдието
Не знам дали си спомняте, преди година и нещо в една сливенска банка се случи обир и служителките на банката, повечето жени, бяха държани като заложнички почти 24 часа. След като ги освободиха, жените бяха във видимо добро състояние, даже дадоха пресконференция, на която по изричната поръка на главния секретар на МВР Калин Георгиев благодариха лично на Бойко Борисов, че ги е освободил. Та тогава нещата изглеждаха добре. Само че не случайно има термин като посттравматичен стрес. Обикновено организмът и психиката, когато са поставени на тежко изпитание, се мобилизират и човек се държи, държи се и малко след това и после идва страшното. Когато човек се отпусне, идват страховете и ужаса от преживяното. Повод за тия ми размисли за драмата отпреди година ми даде един филм от последните дни на журналистката от БТВ Миролюба Бенатова, филм за служителките от банката и за ужаса, в който живеят оттогава насам, за постоянните кошмари, които им се явяват нощем, и за тежките спомени и мисли. Веднага след това пък мернах информация в интернет, че е много вероятно Жоро Милионера – онзи юначага, дето открадна инкасо буса с милионите на една банка – след два-три месеца да бъде освободен, ако досъдебното производство не приключи в едногодишния законов срок, който изтича тогава. И се питам как като общество ще се застраховаме срещу такива груби посегателства върху собствеността и върху личността, ако позволяваме бандитите да се измъкват безнаказано. Днес безнаказано ще открадне над милион и половина, утре ще вземе заложници, другиден – един бог знае.
Българинът обича да го лъжат
Сигурно стотици пъти сте се питали защо след 24 години демокрация сме на този хал и защо през няколко години се връщаме на изходната точка, а понякога и по-назад. И аз многократно съм си задавал този въпрос – търсил съм отговора на помощни въпроси, като работливи ли сме, умни ли сме, предприемчиви ли сме, и винаги отговорът е бил – да. Който отговор още повече затруднява обяснението на това, което ни се случва в момента, което ни се случва в последните 24 години. Тия дни обаче ненадейно и от възможно най-неочаквано място ми просветна един доста смислен отговор. Просветна ми от резултатите от първите социологически проучвания след края на протестите. Партията на Волен Сидеров е отбелязала само за един месец ръст от над четири пъти и най-вероятно ще е четвъртата политическа сила в парламента с всички шансове да го играе балансьор. Вероятно симпатизантите на Сидеров ще кажат: Какво лошо има “Атака” да играе ролята на балансьор. Нищо, само дето никак не се навръзват на едно място словосъчетанието крайна партия с балансиране. По-важен обаче е въпросът как се случи ръстът на Атака – както много пъти досега в българската политика – с лъжи. С лъжи, че ги е еня за правата на протестиращите, с лъжи, че ще вдигнат най-ниските пенсии на 600 лева, а заплатите – на 1000. И никой не се сеща да попита как и откъде. Или по-скоро не иска да попита. А не иска да попита, защото може да лъсне истината. А оказва се, май ние, българите, не обичаме истината, обичаме да ни лъжат. И го доказваме, като вече две десетилетия и половина даваме шанс на по-изпечените лъжци.
Гласът на България и бТВ
Аз съм човек, който много обича вечер като се прибере след работа да се отпусне на дивана и да погледа малко телевизия със семейството. Напоследък този ритуал си го правя най-вече в понеделник и вторник, защото тогава се излъчва музикалното риалити „Гласът на България“. Гледаме го цялото семейство и много се забавляваме с талантиливи младежи, които се явяваха досега на слепия кастинг. Както може би разбрахте, подборът на таланти вече приключи и от другата седмица започват оспорваните битки между талантите по отбори.
Харесвам предаването, защото е много позитивно и забавно, и явяващите се са наистина много талантливи, за разлика от някои други формати, където на кастинг допускат всеки палячо. Бях гледал и част от първи сезон и още ми е неприятно, че Стелияна Христова – победителят, все още не е станала звездата, която трябваше да бъде. Помня, че тогава продуцирането й беше поверено от bTV на най-реномираната и голяма музикална компания в света – Universal, и естествено, всички очаквахме резултатите. За съжаление обаче, почти две години по-късно, Стелияна доколкото разбрах има само един издаден албум и то у нас, който никой не се е погрижил да получи популярност. Предполагам, че тази година от бТВ няма да поверят таланта си на Universal при това положение, и не мисля, че носят някаква вина за случая. Все пак кой би предположил, че от Universal ще бъдат толкова некоректни? От друга страна от телевизията се справиха много добре с лансирането на първите свои изпълнители – главните действащи лица в сериала им „Революция Z“ и едноименната група – тяхното парче „Аз искам“ вече се е завъртяло по музикалните радиа и телевизии.
Според рейтингите, които наскоро видях, Гласът на България и този сезон достига до големи висини. Всеки негов епизод се гледа от поне милион и триста хиляди души, по данни на метричната агенция „ГАРБ“. Какво прави форматът толкова по-успешен от другите музикални риалитита? Мисля, че отговорът се крие в това, че „Гласът“ е най-новият от всички други – създаден е чак през 2010, и като такъв е най-напреднал и изчистил недостатъците на останалите – като Мюзик Айдъл и Х Фактор. Едно от нещата, които според мен го отличават и правят толкова гледан, са кастингите на сляпо, защото тогава журито наистина оценява само пеенето на явяващия се, без да придобива (грешни) впечатления от външния му вид, което съзнателно или не – винаги оказва влияние. Вероятно всички помним един от примерите в това отношение – Сюзан Бойл, която завърши втора в „Britain’s Got Talent“, но на кастинга трябваше да се пребори със силния скептицизъм на журито. Тя е наистина корава жена и това не успя ни най-малко да я смути, но всеки друг на нейно място – особено младежи – биха се притеснили и не биха могли да покажат най-доброто от певческите си умения. Друго уникално във формата, което предполагам също разпалва интереса към предаването, е че звездите не просто съдии, а ментори на талантите, които се стараят да им помогнат по стълбата на успеха.
Засега не съм си определил фаворити, защото почти всички момчета и момичета които видях – млади и стари, утвърдени или прохождащи, ми се струва че заслужават победата. Наистина и тази година певческата битка ще бъде много оспорвана и зрелищна по един културен и приятен за слуха начин 🙂 Какво мислите вие за предаването?
Чувалът с евтини предизборни обещания
Малко изненадващо им се наложи на политиците да отворят предсрочно чувала с предизборни обещания. Но затова пък всичко сочи, че този път ще надминат и самите себе си. Като се има предвид колко беден и огладнял е народът, спор няма, че всички ще се опитат да го докоснат с обещания от типа на Цар-Симеоновите за това, как ще ни оправи за 800 дни. Ще ни обещаят безплатно здравеопазване, почти безплатни лекарства, ще ни обещаят намаление на данъци и такси, на цени на електроенергия, ще ни обещаят светли бъднини. И няма значения кой обещава – обещанията си приличат като две капки вода. Ама била дясна партия, пък обещава леви мерки – няма значение в България никой не прави разлика между дясното и лявото по отношение на това, как трябва да се развива икономиката и социалната сфера в страната, най-малкото защото през годините на прехода нито е имало автентично ляво, нито автентично дясно. Има една българска мешавица, която не прилича на нищо друго по света и точно като нищо друго в света не ражда нищо хубаво вече 23 години. Та ставаше въпрос за обещанията и за чувала, от който щедро ги вадят политиците днес. Та сред тия почти еднакви обещания едно ми се стори реално изпълнимо, при това на мига. Не мога да се сетя в чия програма беше, но ставаше въпрос за безплатен интернет на важните обществени места. Освен че ми се струва реално изпълнимо, ми изглежда и много логично – като е гладен и закрепостен народът, поне да има информационни оазисчета, където безплатно да може да задоволи нуждата си от информация.
Здравеопазването и властта
Ще правя личен протест днес в блога си. Свързан с българското здравеопазване. Но ще е позитивен протест. Няма да искам Бойко Борисов да ползва здравеопазването, което ползваме всички ние, българите, включително и аз. Нали е модерно да се говори за позитивно мислене, и аз в тая връзка ще направя позитивен протест с положителни послания. Не искам за Бойко Борисов здравеопазване като това, което е за нас. А искам за нас, българите, здравеопазване като това, което получава Бойко Борисов. Какво имам предвид? Вдигна кръвно тия дни премиерът. Както казва класикът, но по друг повод и в друг разказ: Кого не е хапала пчела. Та аз ще кажа: кой българин във възрастовия диапазон, в който влиза Бойко, и под напрежението, на което е подложен той, не е вдигал кръвно поне веднъж. Сигурно отговорът ще е: няма такъв. Ама по-важен е въпросът има ли поне един, дето да е бил хоспитализиран, обгрижван, че и от новия патриарх посетен заради високо кръвно. Няма. Сигурно няма. Щото специалистите в тази област тия дни се изказаха, че няма как да има – то нямало клинична пътека за тази диагноза. Пък като няма клинична пътека, как да стигнеш до болницата. Не е заяждане на дребно. То е ясно, че ако си премиер-министър, па макар и в оставка, здравето ти е важно за цялата нация. Затова не искам Бойко Борисов да бъде лекуван като нацията – щото ни е важен. Но понеже и нацията ми е важна, позитивно ще протестирам, засега само словесно, с основно искане нацията да бъде лекувана като Бойко Борисов.
Тоя филм вече сме го гледали
Тия дни една от най-често повтаряните думи в коментарните студиа на телевизиите от разни специалисти и не толкова специалисти беше небългарска дума, но пък доста подходяща за случая и със това ще се съгласят както по-възрастните, така и хората от средното поколение, така и младите, които не са безучастни и са се интересували от демократичната история на България от последните 23 години. Та тази небългарска и доста подходяща дума беше френска – дежа вю, в превод – нещо, вече видяно. Да, тия протести вече сме ги виждали – също толкова спонтанни и също толкова масови. Дали по архивни репортажи, дали наживо, виждали сме ги. И героите им, тези, които държаха пламенни речи от трибуните пред разпаленото и жадно за справедливост множество – и тях сме ги виждали, и сега ги виждаме. Тогава с едни опърпани и окъсели костюмчета, от абитуриентските им години вероятно, днес се подават от лъскави коли, притежават хотелски комплекси по морските и планинските курорти, банки, огромни фотоволтаични паркове, гаражи на ЦК на БКП и прочие демократични придобивки – от приватизации, от усвоени пари по различни европрограми. Е, по-голямата част от онези от някогашните трибуни днес са икономическият елит на страната. Припомням – защото опасността пак да качим някакви гладни хора на трибуната, които днес ще държат пламенни речи за социална справедливост, а утре ще ни яхнат икономическа – не е малка. Ако пак някой ще се ояжда на наш гръб, по-добре да си държим старите, че те поне не тръгват от нулата. По-малко ще инвестираме, може и да остане нещо за нас.
Пак за външността
Днешните съвременни технологии и програми за обработка на изображенията често могат да те поставят в неловка ситуация. Примерно да познаваш някого от години, да ти е приятел във фейсбук от година-две, но да не правиш връзка между двете неща, или иначе казано идея да си нямаш, че става въпрос за един и същи човек. Ей така от години ходя при една фризьорка и освен че я виждам веднъж месечно по тоя повод, понеже салонът й е срещу нас, я виждам и почти всеки ден. В същото време преди година-две получих покана за приятелство във фейсбук от момиче, русо, много красиво и като всеки ценител на женската хубост, приех. И през това време сме си разменяли харесвания на статуси, по някое друго изречение като коментар под публикации. И през цялото това време фризьорката ми, която видимо е малко над 40-те, и това момиче, което изглежда на не повече от 25, са били едно и също лице. Разбрах го тия дни, като отидох за месечната си подстрижка по коментар на някаква публикация от последните дни и да ви кажа честно, не съм много сигурен, че успях да прикрия смайването си. Поразгледах после снимките й – не е като да не е тя, ама не е и като да е тя. Толкова здраво обработвани на фотошоп, че повече няма накъде. Не знам за какво им е на хората да си създават такива идеални виртуални образи, ама си мисля, че не е печеливша стратегия – какво печелиш от това, че във виртуалния свят някой те мисли за много хубав и много млад. Нали идва денят на истината. Даже стигам по-далеч в разсъжденията си – в по-печеливша позиция са тия, които са нефотогенични и не си обработват снимките. Тогава пак има изненада – но приятна.
Кой какво разбира под думата екип и екипна работа
Много ръководители напоследък обичат да се хвалят с думите аз имам прекрасен екип. Или пък колеги ние сме прекрасен екип. От наблюденията ми повечето хора разбират под думата екип някакви хора, които са се събрали на едно място, работят заедно, празнуват заедно, правят тиймбилдинги, най-общо казано, разбират се. Или поне привидно. Дали обаче това е екип. И екипна работа. Хора, които се разбират, но всеки оре в собственото си поле и действа по собствени задачи. Аз екипът го разбирам по друг начин. За мен това е среща на идеи, понякога може и да е много остър сблъсък на различни мнения, но при всички случаи общност от хора, понякога много различни – то и в това е богатството на един екип, – които преследват общи цели и най-важното работят заедно и се допълват. И за тях важи принципът: Ние не сме се събрали тук да се обичаме, а да работим. Което, разбира се, не изключва разбирателството и уважението. Напротив, даже го предполага. Това, което искам да кажа, е, че едни привидно добри колегиални отношения значат само добри колегиални отношения. Екипът е нещо друго – общо поле, на което всички работят заедно, може и в сблъсък понякога, но заедно, в името на целта, която са си поставили. В този смисъл истински екипи се създават доста трудно, аз лично се сещам за един-два такива. И единственото, което е сигурно, че екипът преди хората, които го изграждат, първо зависи от човека, който го създава и ръководи.
Мъжкар ли е Б. Б.?
Няма какво да се лъжем, голяма заслуга за голямата изборна победа на партията на Бойко Борисов имаше женският вот. Припознат беше от голяма част от женската част от гласоподавателите като истински мъжкар. И това, доколкото си спомням, безспорно беше доказано от разбивките на социологическите агенции. Сигурно си мислите, че ще коментирам е ли мъжкарско поведение това да броиш пръстените по ръцете на работничка в държавен завод, чийто най-главен ръководител в този смисъл си ти, виновник за неизплатените заплати и за окаяното състояние на завода – също. Защото, ако мениджърът е некадърен, както твърдиш, а ти три години не си го уволнил, чия всъщност е вината. Но пак да припомня не ми е това темата. Преди два-три дни в сутрешния блок на Би Ти Ви се появи Борисов и в тематиката, актуална в последните дни, на въпрос за ядрената енергетика и за гьола АЕЦ Белене, той заяви, че не бил водил разговори за това със Станишев. Бил го виждал само веднъж, когато той дошъл на вилата му да ходатайства за някакви проблеми на Моника Йосифова – жената, с която живее Станишев. Може и така да е. Ама колко голям мъжкар си – ако някой, даже и лидер на противниковата партия, ти дойде в къщата в лично качество и ти гласува доверие да сподели и да помоли, пък ти да го окарикатуриш по телевизията. В тази посока съвет към журналистките и съпартийките, за някои от които се твърди, че посещават често вилата на Б. Б. – да внимават, че току-виж утре и тях изтипосал в някой сутрешен блок – ей така, по мъжки.