Картон. Бе, като кажеш „картон“, веднага те връща в едно друго време, нали? Не онзи лъскавия, дето идва с новите телевизори, а онова по-грубото, по-материалното нещо, дето мирише… ами как да ти кажа… на детство. На прах. На въображение. И някак си – на копнеж. Майтап, ама точно така миришеше. Копнеж за какво, бе, не знам. Може би за онова време, когато всичко ти е ново, когато не те тресе напред-назад от сметки, данъци и шефове, дето не ги е*еш. Ей такова копнежче, дето те стяга някак си, ама хубаво, приятно…
Капанa беше нашето царство, бе. Не сегашния, дето е залят от туристи и табели „Handmade“. А онова време, когато можеше да тичаш из уличките и никой нямаше да те погледне накриво. Паважът беше стар, помнеше стъпките на баби и дядовци, може би и на прабаби и прадядовци. А магазинчетата… ех, там продаваха всичко и нищо. И ние, децата, обикаляхме и събирахме кашони. Нямаше значение големи ли са, малки ли са, цели ли са, счупени ли са. Важното беше, че са наши. Нашето злато, нашето богатство. И после започваше голямото строителство.
Спомням си един огромен кашон, от хладилник май беше, не съм сигурен. Баба ми може би го беше изхвърлила, но аз го „спасих“. Беше бял, ама не бял-бял, а такъв леко пожълтял, с едни кафяви петънца по ъглите. Като го довлякохме в двора, миришеше на старо, на прах, на онова време, когато баба ми събираше билки и ги сушеше на тавана. И на нафталин, де, оня силен мирис, дето ти пари в носа и ти се гади, ама все пак е мил, защото ти напомня за баба ти. Прахът, разбира се, беше навсякъде. По косата, по дрехите, по кожата. Щипеше в носа, ама някак си ти беше приятно. Защото знаеше, че това е част от играта. И започвахме да строим. Не просто крепост. Ами космически кораб, дето можеше да стане и замък, и подводница. Всеки кашон беше портал към нов свят. И ние, децата, бяхме архитекти, инженери, астронавти и пирати в едно.
Едно време баба ми имаше едни ножици. Ръждясали, със захабена дръжка. Дръжката беше лепкава, като да си пипнал мед, ама не точно. Нещо такова. Не знам защо, ама това нещо ме дразнеше страшно много. Ама не можех да не я ползвам, защото с нея изрязвахме прозорците на нашите крепости. Тя винаги се караше, че режа хартията криво, ама аз си знаех, че си правя най-добрите прозорци на света. После, като пораснах, разбрах, че тя просто не искаше да се порежем. Беше грижовна, баба ми, ама си го криеше добре.
Имаше и един по-малък кашон, от обувки. Кафяв, с някакъв избледнял надпис. Не помня какво пишеше, ама сигурно беше нещо тъпо, някаква марка. Ние обаче го превърнахме в контролен пункт. Влизаше се, излизаше се, проверяваха се документи. Всеки минувач трябваше да се легитимира, иначе го „арестувахме“. И смехът… ех, смехът беше такъв, че съседите се караха на майка ми. Тя обаче, майка ми, никога не се сърдеше. Даже, като се замисля, май и тя е обичала да строи крепости. Имаше една снимка, черно-бяла, мазна от времето, на която тя, малка, стои до кашон, превърнат в къща. И аз пазя тая снимка, макар че не знам къде е в момента. Загубих я някъде, ама си спомням как изглеждаше.
После, разбира се, пораснахме. Кашоните останаха в мазето, забравени и покрити с прах. Капанa вече не беше нашето царство, а просто една от улиците на Пловдив. И някак си, забравих за картонените крепости. Забравих за миризмата на лепило и копнеж. Но вчера, докато минавах покрай една кофа за боклук, видях един смачкан кашон. И за миг ми се прииска да го взема и да започна да строя отново. Само за миг. После си казах, че съм твърде стар за такива глупости. И продължих напред. Прекрачих покрай цветарницата, където продаваха рози. И видях едни ножици. Същите като на баба ми. С лепкавата дръжка. И си казах – ей, може би все още не съм твърде стар.
