Съвсем наскоро научих, че 4 април е ден на бездомните животни. Няма да са малко хората, които ще адмирират това, че има един ден в годината, в който да се проведе един разговор за животните, които са на улицата. Още по сигурно е обаче, че мнозина ще излязат с аргумента – когато хиляди по света, включително деца и възрастни хора, нямат дом и гладуват, толкова ли са важни бездомните животни. И аз, разбира се, си зададох този въпрос и се поразмислих тези дни. Всяко едно общество – дали по-цивилизовано или по-малко цивилизовано, трябва да има приоритети в разговорите, които води, и в проблемите, които поставя. Само че дали наистина става въпрос за два отделни разговора. Като си помисля май не са два разговора, а един – разговора за човещината въобще, за това, дали сме склонни да забелязваме по-малкия, по-слабия около себе си. В този смисъл няма как да поставим приоритетно едното пред другото. Някак вървят заедно. И понеже така или иначе има един такъв ден, няма да е зле всички да се замислим за това. Няма как всички да материализираме тази мисъл в действие. Няма как всички да приберем вкъщи бездомните животни. Има как обаче да се научим да бъдем по-човечни към тях. Или най-малкото да се научим да не бъдем безчовечни. Не е задължително, ако не ни идва отвътре, да нахраним животно или да се погрижим за него. Задължително е обаче да не посягаме – с въздушни пушки, с подхвърлена отровна храна. Задължително е, защото рефлектира върху нас. Не само морално и физически. Защото към подхвърлената отровна баничка може да посегне гладно улично животно, но може да посегне и гладен човек. И то се случи.
