Преди дни си отиде Маргарет Тачър. Като за всички големи политици, и мненията за нея са крайно полярни – от определения един от най-големите политици на 20 век до тоталното й сатанизиране. Не мога да кажа, че съм следи политическата й кариера и имам достатъчно задълбочени наблюдения върху нея, пък и смятам, че оценката за големите политици трябва да е като за историческите събития и личности, защото те са точно такива, и в този смисъл да се прави от по-голяма дистанция във времето, когато нещата могат да бъдат съпоставени и истински оценени. В този смисъл истинската оценка за политическата кариера и това, което Тачър е направила не само за Великобритания, но и за европейската политика тепърва предстои. Има обаче неща в поведението на един политика, за които не се изисква кой знае каква дистанция във времето, за да ги оцениш като достойни. Вчера гледах при Кеворкян откъс от нейно интервю, правено дни след като представители от кабинета й я предават. Откъсът е дълъг не повече от минута. На въпроса кой я е предал, кой е казал да се откаже. Тачър повече от осем пъти повтаря НИКОЙ. Само за една минута Тачър девет пъти повтори никой не ме е предал и не позволи да сложи и най-малко петънце на колегите си, с които до вчера е работила. Как ви се струва това на фона на българските политически нрави, в които се разнасят флашки в телевизионни студия, в които се омаскаряват свои и чужди. Може би това е причината да сме на тоя хал – просто нямаме политици, които да бъдат последователни и честни, даже и към хората, които са ги предали.
