В живота ми се появиха няколко жени, които по удивително еднакъв начин разказваха за връзката с бащите си. Все различни по характер, темперамент и съдба, но с обща нишка – всяка една от тях е била „на тате принцесата“. Зад това уж невинно определение обаче започнах да долавям нещо по-дълбоко – емоционална тежест, спотаено напрежение, дори незряла женственост, която не намира път към зрялата си форма.

Покрай собствените си търсения и разговори с родов терапевт се оказа, че този модел не е просто плод на грижовен татко и обожавана дъщеря. Всъщност, той често е външен израз на вътрешна липса – някъде назад във времето. Неразрешена болка в рода, загуба, самота или вина, която несъзнателно се предава нататък. И стига до момичето, което получава всичко – внимание, защита, обожание – но на висока цена.

Най-често това е единствено дете, дългоочаквано. Бащата буквално трепери над него – готов е да пропусне работа заради лека настинка, да се хвърли срещу целия свят, ако някой го нарани. Дотук – добре. Само че, както всичко прекалено, и това започва да изкривява реалността. Постепенно дъщерята заема не просто централно място в сърцето на бащата, а такава позиция в семейната система, че майката сякаш става страничен наблюдател. А детето – без да разбира – започва да носи ролята на емоционален партньор на баща си.

Един от знаковите белези на този модел, според терапевта, с когото говорих, е именно изместването на границите. Дъщерята не се чувства като дете – чувства се като нечия „единствена и незаменима“. И това ѝ пречи, когато порасне. Пречи ѝ да се довери на мъж. Да приеме, че някой няма да я постави на пиедестал, но може да я обича истински. Пречи ѝ да бъде жена до мъж, защото никой не е „като татко“ – а трябва ли да бъде?

С времето осъзнах, че този синдром – да го наречем така – оставя сериозен отпечатък. Тези жени трудно си тръгват от отношения, които ги нараняват, защото вярват, че заслужават специално отношение, но не могат да го заявят зряло. Или пък избират мъже, които несъзнателно приличат на бащите им – контролиращи, идеализирани, а често и емоционално недостъпни. И така се въртят в кръг.

Родовата терапия дава една различна перспектива. Тя не обвинява. Не дели на „лоши“ и „добри“ родители. А търси източника – къде започва този сценарий, защо се повтаря, и как човек може да го пренапише. Не е лесен процес. Изисква да слезеш от пиедестала и да видиш, че си просто човек. Че родителите ти също са били деца. Че вече си пораснал и никой не ти дължи съвършена грижа. Помага се на жената да постави граници. Да се погледне не през очите на „татко“, а през своите собствени. Да разбере, че не ѝ е нужно да бъде нечия принцеса, за да бъде обичана.
Това осъзнаване боли. Но е първа крачка към свобода.

Във втората част ще разкажа какво се случва, когато една такава „принцеса“ тръгне по пътя на израстването – без корона, но с ново самоуважение.