Сметката за вниманието не излиза.
Всеки час, пропилян в безсмислено превъртане на екрани, струва поне 25 евро – ако гледаме чисто икономически. Още по-зле: тази цена не е фиксирана, тя расте с всяка следваща минута. Когато сметнах колко време губя в това дигитално препускане между София и Пловдив, докато чакам някой да ми каже нещо, което вече знам, цифрите ме побиха тръпки.
Преди години, в началото на прехода, инфлацията беше физическа. Виждаше я с очите си – празни рафтове, опашки за хляб. Имаше ясна реакция: ако не действаш веднага, губиш. Днес сме в епохата на инфлацията на вниманието. Информацията е навсякъде и изглежда безплатна, но стойността ѝ се размива в същия хаос, в който се размиваше и старата валута.
Наблюдавам една нова, натрапчива мода: превръщането на всяко микросъбитие в съдържание. Отиваш на кафе, отиваш на разходка в Цар-Симеоновата градина, стоиш в задръстването на „Асеновградско шосе“ – и веднага трябва да има дигитален отпечатък, пост, клип. Това не е просто суета, а създаване на огромен шум, който утре ще направи разграничаването на истинското от фалшивото невъзможно.
Старите правила работеха, защото информацията изискваше усилия за намиране. Трябваше да отвориш книга, да прочетеш вестник, да потърсиш източник. Имаше филтри, които отделяха истината от шумa. Днешният хаос е лишен от тях. Всеки може да произвежда, но малцина знаят да филтрират. Резултатът е масово засищане с безполезна информация, която не носи знание, а само разсейва.
За мен, човек, който изчислява възвращаемостта на всяка минута, това е чиста загуба. Когато плащаш с времето си, не можеш да си позволиш да купуваш боклук. Проблемът е, че масовата тенденция е точно това – масово купуване на дигитален боклук с цената на собствената си продуктивност.
Скоро ще дойде момент, в който шумът ще е толкова силен, че само тези, които могат да си позволят лукса на тишината и фокуса, ще имат реална стойност.
