Преди няколко месеца платих 60 евро за нищо. Или по-точно – за забрава. Бях си взел едноседмичен пробен период на някакъв софтуер, за който бях чул добри отзиви. Само че, както често се случва, времето изтече, а аз не отписах абонамента. Напомнянията в телефона останаха незабелязани, известията от банката – пропуснати. Резултатът: годишен абонамент за програма, която използвах веднъж, и 60 евро по-малко в джоба.

Случката не е изолирана. Наблюдавам я всеки ден, докато седя в някоя от кафенетата по улица „Отец Паисий“ в Пловдив. Хората се ровят в телефоните си, скролват през безкрайни потоци от съдържание, щракват „Accept“, „I agree“, „Start Free Trial“ – все едно това е част от ежедневен ритуал. Никой не се замисля какво точно подписва, никой не чете дребния шрифт. А той е най-важен.

Тези „безплатни“ периоди не са щедрост. Те са маркетингов трик, изпитан във времето. Целта им е да те преместят от категорията на „любопитните“ в тази на „абонираните“. Компаниите знаят, че повечето хора няма да си направят труда да отменят абонамента след пробата. Те разчитат на нашата заета, разсеяна и ленива природа. И смятат правилно.

Разходката ми до „Малките Пет кьошета“ в София преди няколко дни потвърди това. В почти всяко заведение хората бяха залепени за екраните си, а по лицата им се четеше една и съща смесица от досада и зависимост. Никой не вдигаше глава, никой не общуваше. Всеки беше заключен в собствения си дигитален затвор, от който излизаше само за да натисне поредния бутон „Confirm“.

Системата е изградена така, че да е максимално лесно да влезеш, но почти невъзможно да излезеш. Отказът от абонамент често е скрит в менюта, които изискват няколко клика и търпение, каквото малцина имат. И така, плащаме за услуги, които не ползваме, и даваме пари на компании, които печелят от нашето невнимание.

В крайна сметка, 60 евро не са малко. Особено когато ги губиш заради собствената си разсеяност.