Обикновено избягвам евтините хотели. Не че съм претенциозен, а защото съм видял как се пести от „местата за спане“. В Пловдив обаче, наскоро, трябваше да отседна някъде за една нощ и бюджетът ми беше ограничен. Намерих „перла“ в квартал Капана — уж бюджетно място, с обещание за чистота и уют. Още в коридора разбрах, че ще се разочаровам. Миризмата на застояло и евтин препарат се смесваше с аромата на скара от съседното заведение. Приятно, особено след дълго пътуване.
Стаята беше точно толкова „бюджетна“, колкото очаквах. Климатикът звучеше като трактор, чаши за вода нямаше, а матракът беше мек точно на едно място — там, където пружините бяха издъхнали. Сметнах си, че за тези пари получавам покрив над главата и това е. Но после дойде изненадата.
„Сервизна такса“ и „такса за консумативи“ — две пера, които надуха сметката с още 20 евро. Когато попитах какво точно включват, отговорът беше: „нищо конкретно“. Всъщност, ако исках интернет, трябваше да платя още. Разбрах, че не съм платил за нощувка, а за правото да се възползвам от „допълнителни услуги“, които в нормален хотел са включени в цената. Това е чисто маркетингово упражнение — продаваш нещо като евтино, а после добавяш такси, докато цената не стане конкурентна на нормалните хотели. Само че там получаваш интернет, чаши и работещ климатик.
Пловдив е град, който обичам. Но този хотел ме накара да се почувствам като излъган клиент. Разбира се, това не е проблем на града, а на конкретния бизнес. Но е симптом на по-широк феномен — как търговците използват евтини трикове, за да изкарат пари от гърба на наивните туристи. В крайна сметка, аз си платих и си тръгнах. С един горчив вкус и едно наум — ако нещо изглежда твърде хубаво, за да е истина, почти сигурно е така.
