Казват хората времето било пари. По време на криза не е точно пари, ама като се има предвид, че за да оцеляваме, на всички ни се налага да тичаме постоянно, да работим по няколко неща, даже и не винаги да е пари – си е ценно. Защо започвам с тази увертюра. Реших да се поподстрижа – мъжете го правим на три-четири седмици 🙂 И минах в един квартален салон пътьом – имаше човек на стола, а пък аз по-късно не можех. И се разбрахме за следващия ден – събота – в девет да бъда там, даже фризьорката подчерта да бъда точен, защото в девет и половина имала изсушаване примерно. Точно в 9 без 5 бях пред салона – в сутрешния студ. И така – двайсет минути. Дойде с развети коси почти в девет и двайсет, даже не се и извини. И аз не направих забележка, щото, когато човек сам не почувства, че трябва да се извини или най-малкото да обясни, има ли смисъл да ти му обясняваш. Започна подстригването, фризьорките, знаете, са речовити – винаги съм се чудил как успяват едновременно да въртят ножицата и да управляват машинките, догато говорят, или по-скоро обратното. Оплака се колко тежко било положението при тях, колко много колежки се били навъдили без умения и стаж, само с по един курс за месец-два и как нямало работа. Пак си замълчах. Но пък за какво ти е да имаш блог, ако там не излееш нещата, които ти напират в живота, но за да си запазиш спокойствието в съботния ден, не ги казваш на глас на този, за когото всъщност се отнасят. Ами няма как да имаш работа, ако клиентите ти стоят по 20 минути в студената януарска сутрин пред салона да те чакат, ако ще да си специализирала при стилист Капанов.
