Наскоро, в един от онези лъскави супермаркети, където светлината е толкова остра, че започваш да се съмняваш в зрението си, попаднах на нещо, което ме накара да се усмихна. На рафта, до стандартните варианти, стоеше продукт, който изглеждаше като демонстрация на индустриален дизайн – няколко слоя пластмаса, метално затваряне и етикет, който лъхаше на лукс.
Цената беше четири евро. Не самата цена ме изненада, а какво купуваш срещу нея. Малко количество екзотичен сок. И нищо повече. Оправдание за сложна опаковка. Отваряш го и първият слой се разцепва, вторият се разхлабва, а третият се превръща в безполезна купчина боклук. За две минути инвестираш четири евро в нещо, което отива в коша.
Помня времената, когато опаковката беше функция – да пази и улеснява. Днес тя е продукт. Плащаш за „преживяване“, за „дизайн“, за „екологичен имидж“. Маркетолозите са изчислили, че колкото по-сложна е опаковката, толкова по-качествен изглежда продуктът. Продават илюзия за стойност чрез излишен материал.
Признавам, вече се забавлявам да разпознавам тези трикове и да ги превръщам в ирония. Не се подвеждам, че нещо е „премиум“, само защото е увито в изкуствен лукс. Когато се върнах към по-простите неща – да търся продукта, а не обвивката му – открих, че портфейлът ми е по-тежък, а кошчето у дома по-леко.
Бизнес моделът е прост: опаковката се продава като част от стойността. Така маржът расте, без да се променя съдържанието. В крайна сметка, ние не купуваме храна, а плащаме за по-сложния процес на изхвърлянето ѝ. Сметката е проста – и не е в наша полза.
Тази статия ми напомни за един път в Париж, където си купих вода в бутилка, която беше с три различни пласта пластмаса. Отварянето беше по-сложно от разгадаване на пъзел и накрая просто се отказах. Напълно съм съгласна, че често плащаме повече за опаковката, отколкото за самото съдържание, а после ни се налага да се чудим как да я изхвърлим.