В софийските супермаркети няма място за суета. Там, между стелажите с олио и млечните продукти, човек се разголва пред останалите по-бързо, отколкото би се престрашил на плажа. Няма нужда от анализи за „социалния статус“ – той е изписан на етикета на стоката в количката.
Има два вида пазаруващи. Едните са рационални до болка – пресмятат всяка промоция, гледат цената на килограм и не се хващат на евтините трикове с опаковки. Те не се интересуват от имидж, а от сметката. Влизат, вземат нужното и излизат, без да губят време за „брендове“ и „преживявания“. Аз съм от тях. Не е въпрос на статус, а на това да не те лъжат на светло.
Другите обаче пазаруват с количката като броня и като визитка. Пълнят я с авокадо, скъпи сирена и марки, които звучат по-добре на чужд език, отколкото на български. За тях супермаркетът не е склад, а сцена. Движат се по алеите с право, сякаш пространството е тяхна собственост. Гледат с пренебрежение към останалите и се наслаждават на усещането, че са „над нещата“. Но всичко това приключва на касата. Там, в опашката, пред лентата, всички са равни. Дори най-скъпата количка не може да купи време, а бавното сканиране на „премиум“ продуктите дразни всички.
Най-забавни са онези, които се опитват да съчетаят двете – да изглеждат като хора с вкус, но да не изпразнят портфейла. Те избират скъпо сирене, но веднага проверяват дали по-евтиният вариант не е в промоция. Постоянно се борят със себе си между желанието за статус и нуждата от разум. Вижда се в начина, по който нервно преглеждат касовата бележка още преди да са стигнали до касата.
Супермаркетът е лаборатория за човешко поведение. Не е нужно да четеш книги по социология, за да разбереш как работят хората. Просто отиди до „Метро“ на Цариградско или „Кауфланд“ до „Люлин“, вземи една малка количка и наблюдавай. Ще видиш повече истина там, отколкото в десетки интервюта и анкети.“
