Агресията ни залива – словесна и всякаква – всеки ден. И в интеренет, и по улиците. Като че ли в интернет най-много и това ни дава надежда – не че е окуражаващо, ама все пак е нещо, – че агресивните хора все пак имат усещането, че правят нещо нередно, та го правят анонимно, или другото, което звучи не толкова оптимистично, е, че просто са страхливи и единственият начин да изявят истинската си същност е под прикритието на интернет профили.
Започнах от агресията, но всъщност исках да пиша за друго – хората са много изнервени, логично в тая криза и съпътстващите я битови и всякакви проблеми, и като че ли търсят, пък и го намират, най-малкия повод да се троснат, да направят скандал, да обидят другия. За контрола на емоциите, особено негативните, мога да говоря – обикновено той е право на личен избор. Обаче. Когато става въпрос за личния живот. Когато си на работа или контактуваш по служба, си мисля, че не само не е въпрос на личен избор, а е абсолютно задължително да контролираме отрицателните си емоции и реакции.
За какво говоря – то е един от многото случаи, с които, предполагам, се сблъсква всеки един от вас в ежедневието си по всякакви поводи. С пиятелка излязохме да пием кафе. Изгубила си едната обица, ходила една седмица само с другата – ако някой я е намерил от колегите й, тя работи в голяма фирма, да види, че е нейна и да й я върне. И така, докато ми разказва тази история, с усмивка на уста влизаме в магазина и тя казва на продавачката: изгубих си обицата и искаше да продължи с това, че иска да си купи подобни. Само че продавачката не дочака и троснато почти й викна: „Аз каква вина имам?“
Хайде кажете как продължава един такъв разговор или търговски отношения? Та както казах, лошото отношение и настроение си е личен избор – но до прага на работното място.
