Случайно да сте чували приказката за първите седем години? То ние всички сме я чували, но дали все пак ни увира мозъка. На теория всички ние знаем важността на доброто възпитание, но защо не го спазваме. Толкова ли е трудно, когато разговаряш с някого да спазваш добрия тон, непостижимо ли е да не прекъсваш събеседника си, а сигурно изисква ужасно усилие да изхвърлиш билетчето си за градски транспорт в кошчето, цигарата в пепелника и така нататък.
Преди няколко дни пътувах до София и останах изненадан и направо учуден от немарливостта и безхаберието на по-голяма част от жителите към облика на собствения им град. Парадоксът е в това, че най-вече тези хора излъчват в репортажи по новините как протестират, колко граждански активни са. Техните оплаквания ръководят общественото мнение, техните нужди водят стандарта в страната. Аз не си спомням от началото на годината на фокус да е била поне една новина от Велико Търново. Защо? Ние тук не сме ли България? Явно държавата ни се олицетворява със столицата, понякога Пловдив, Варна, Бургас и Русе (рядко, но за цвят). Най-обвиняващите обаче са софиянците и аз продължавам да недоумявам как за толкова години не се научиха да си пазят. Не ми се вярва само роми да вандалстват и да цапат. Тук отговорността е колективна и солидарна. Видим ли разнебитено, оставяме да си го оправи, който си го е строшил (а той никога не идва). Сещаме се да почистваме единствено когато по БТВ предприемат масова инициатива, или когато е изцапано само пред входната ни врата. През останалото време позабравяме, че освен инициативата по протестиране, наша е инициативата по почистване, по озеленяване, по добросъседство и ние сме най-големият образец за бъдещото поколение. А софиянци трябва да са образец за нацията.
